Neli Piguleva

 

 

 

Нели Пигулева

(България)

 

 

СЛЕДОБЕД

 

Реката – като път, проточил се край дигата.

Жената – тръгнала нанякъде /а може би наникъде/.

Авлигата – пресичаща небесните пространства.

Мъжът – приседнал под дъба на сянка.

 

Преваля тихо на живота половината.

Денят полека се превръща в минало.

Умислена, реката вие се лениво.

Светът следобеден сънливо си почива.

 

Не чака никой нищо – нищо шеметно.

Предвидени са всички ходове – пресметнати.

Жената. И реката. И мъжът под сянката

са уталожени и вече ги клони към дрямка.

 

Внезапно птицата разцепва с вик небето.

Жената се обръща. А мъжът се сепва.

Тя тръгва към дъба. Мъжът върви към нея.

Кръжи над тях авлигата и пее, пее, пее.

 

Денят затваря плавно свойта светла крива.

Жената и мъжът във сумрака щастливи,

затворили очи, в небето птицата следят.

 

А всъщност в този край авлиги не летят.

 

 

ЧАСОВНИЦИТЕ

 

Във къщата му три часовника

преместваха минутите и дните.  

Единият когато биеше дванайсет,

синът му във Мадрид

извеждаше бултериера на разходка.

 

Във Монреал бе шест.

Семейството на дъщеря му ставаше от сън.

В градината зад къщата се щураха

сънливи катерици и един енот.

 

Във този час на третия часовник

момичето на дъщеря му във Осака

изпиваше вечерния си чай

във чашка от изящен цветен порцелан –

миниатюрни хризантеми на име

«Гейшата танцува».

В краката на момичето предеше котката Гертруда.

 

Човекът гледаше часовниците всеки час –

така живееше живота на децата си.

Понякога се случваше неволно да забрави

да стопли супата от лапад на котлона

и да пропусне да обядва.
Защото нямаше във къщата си само

часовник, който да показва колко е часът

в градчето, във което старецът броеше

минутите и дните наобратно.

Но всъщност нямаше значение кога

ще седне да обядва:

той можеше да го направи

когато и да е –

все някъде по земното кълбо

поне една от неговите клонки

обядваше – паеля, суши, палачинка с кленов сок.

Човекът бе щастлив. Със своите часовници.

 

 

ПОСЛЕДНИТЕ КАМИЛИ

 

Последните камили тръгват утре сутринта.

Камилите. И мулетата. И арабските коне.

Ще се заклатят на пустинята през хлъзгавия брод.

Когато шатрите са свити на руло,

и меховете са напълнени с вода,

която скоро ще се стопли и ще стане блудкава,

ще знаем, че тогава сме готови да потеглим.

В мига, преди да тръгнем, в пет без десет,

или във пет без пет – преди небето да просветне

и мигом да се нажежи от преките лъчи на слънцето,

преди да сграбчи скалният орел разсеяната мишка,

тогава имаме секунда време да размислим –

дали наистина не можем да не тръгваме.

Дали наистина сега е времето да тръгнем.

И бягството оттук дали не ни обрича

да се разкайваме горчиво още днес следобед…

Защото слънцето ще потече по двете половини –

по този свят, където огънят все още тлее,

но и по другия,

където камъните са изстинали като огнище на незрящ.

Коя е нашта половина? Как да разберем?

Ами ако грешим и тръгваме към гибел?

Дали не сме и ние всичките незрящи?

И по-добре да се оставим на камилите –

Дано ни заведат където и когато трябва…

 

 

А МОЖЕ ДА ГО Е НЯМАЛО

 

А може пък да го е нямало

тук, на земята, докато и аз съм тук.

Може да е говорил по телефона

/дълги сигурно са разговорите господни/.

Може да е бил някъде по работа

/казва ли ти някой каква работа има Господ?!/.

А може и да си е взел отпуска –

да поотдъхне /от какво – той си знае!/.

Все едно, мисля си, че го е нямало,

защото не ми се иска да вярвам, 

че през цялото време стои ей тука,

гледа ме как безразсъдно стъпвам

върху тази земя напечена

и правя грешка след грешка

и как настъпвам змии и жаби

и устата ми сипе проклятия.

Защото земята нали уж била негова?..

 

 

РИБАТА

 

Беззвучно се потапя във водата.

Завиждам й. Завиждам й за лекотата,

 

с която тя излиза от проблемите.

Едва ли са от мойте по големи те.

 

По метода, по метода на рибата

опитвам да потъна аз във зимата.

 

Снегът да ме затрупа, да затрупа

като мече, заспало във хралупата,

 

и да се размразя едва напролет –

когато рибите излизат от подмолите.

 

Да вдишам топъл въздух със хрилете си.

И да обърна гръб завинаги на страховете си.

 

* * *

 

Сянката на брадвата –

овала на отсечения дъб.

 

Сянката на кораба –

акулата със счупения зъб.

 

Сянката на корена –

развлеченият облак по дъното небесно.

 

Сянката на моя вик –

прекрасна неразбрана песен.

 

Сянката на къщата –

зазидано смирение.

 

В сянката на мислите

са легнали омачкани

дрехите

на моите съмнения.

 

* * *

 

Бобрите

събират клечка по клечка

и корен по корен.

Майсторят дом.

 

Синигерът

носи сламка по сламка

и троха по троха.

Създава гнездо.

 

Човекът

трупа дума по дума

и поглед по поглед.

Събаря и мрази. 

 

 

 

 

 

 

 

 

____________________________________________

 

Място и дата на раждане:     Русе, 13 юни 1957 г.

 

Образователно ниво:

1976-1981                                     Литературен институт “Максим Горки”,  Москва,     магистърска степен

1975-1976                                     Софийски университет “Св. Климент Охридски”,                  руска филология

1971-1975                                     Руска езикова гимназия, Русе

 

Професионален опит:

2007 и в момента       Редактор във в.”Утро”, Русе

2005-2007                                                       Втори секретар, пресаташе в Посолството на Република България в Москва, Руска федерация

2003 и в момента       Редактор на списание за литература и култура

    “Брод”

1997-2005                                                       Зам. главен редактор на в. “Утро”, Русе

1996-1997                          Редактор във в. “Утро”, Русе

1996-1997                                                       Кореспондент за Русе на агенция “Балкан”, София

1993-1996                                                       Репортер във в.”Земя”, София

1990-1993                                                       Журналист на свободна практика

1988-1990                                                       Редактор в литературен алманах “Светлоструй”, Русе

1981-1988                                                       Журналист във в. “Дунавска правда”, Русе

 

Творчество:

Издадени книги:

“Шах с царицата” – поезия, 1992 г. Военно издателство, София

“Сеч” – поезия, 2002 г., издателство “Парнас”, Русе

“Пясък в обувките” – поезия, 2004 г., издателство “Парнас”, Русе

 

Публицистика, поезия, преводи на поезия и проза от руски, френски, латвийски в литературната периодика в България, Русия, Румъния, Унгария, Хърватия.

 

2009 г. – Сребърен кръст на Съюза на преводачите, Москва, Русия

2005 г. – Награда “Русе” на община Русе за публицистика

2004 г. – Награда “Сребърен Пегас” в литературен конкурс

1989 г. – Втора награда на национален театрален конкурс за детски куклени пиеси

Articles similaires

Tags

Partager